Трудностите...

Те са това, което те дърпа напред. Представи си да нямаше срещу какво да се изправяш всеки ден и да се себедоказваш...А имаш ли всъщност необходимостта да го правиш? Може би да, ти още не вярваш достатъчно силно в себе си. Все още се очудваш на себе си, на чувствата си, на желанията си, на това което си. И дано да продължаваш да го правиш..или поне дано има Човек до теб, който да те изненадва всеки ден с по нещо ново - както каза той, приятно или неприятно няма значение. (обичам го:)
Важно е да си буден, да не заспиваш в сивото ежедневие и повторяемост на дните. Колко от нас се чувстват така...може би всички понякога. Всеки ден е като предния, доскучава ти, хората изглеждат все същите и нещастни същества, които не знаят какво правят, ти се чувстваш загубен, самотен, също незнаещ какво прави...Само се надяваш скоро да се намериш и да се задържиш за по-дълго време. Нужно ти е себе си да хванеш за ръка, а не Малкия принц, и да си поговорите...така искрено и лично...със себе си. Замисляш се, че може би много други хора са като теб сега...толкова са много, че ако се обедините и ще станете повече от китайците.
Какво е нещастието? Не е ли да не знаеш къде си и какво всъщност по дяволите правиш? Но ето...задава се изпит, проблем в работата, конфликт с познат или роднина и ето - ти имаш нови сили да продължиш напред, а и причина да го направиш. Така че не пожелавам на никого да има лесен живот...Това не е живот. Човек трябва да се бори, да преодолява, да не спира на едно място и ако има късмет някой ден може и да се намери по Пътя.

моята житейска мъдрост:)

Много хора не знаят какво искат...Дори и да са убедени, че целта им е да получат точно едно определено нещо, получат ли го се оказва, че то не е разковничето към вечното им щастие. В резултат на вечното недоволство, че "нямаме това, което искаме", изпадаме в една безкрайна незадоволеност и неудовлетвореност от живота си (който всъщност е прекрасен, защото ние сме напълно нормални и пълноценни същества:). Цял живот търсим, търсим каквото смятаме, че ни липсва. Накрая може да се окаже, че ние самите сме липсвали през цялото това време...Така, че не е лошо да започнем да искаме и да търсим себе си:)

Изгревът

Every morning in time...

Love is all...

Това се пее в една песен на Cranberries..пее се също time is ticking out, а аз просто искам да кажа нещо на някого. Вярвам, че самотата е една от неизличимите болести на нашия век.От нея хората страдат, но пък им е и толкова приятна понякога. Тя често е желана, а не внезапно заразила ни. Защо? Не знам, а знае ли някой...Вечно се извиняваме с неща от сорта "Имам нужда да остана сама" или пък "В такъв период съм" или пък въобще не си търсим извинение. На кой ли пък му е потрябвало нашето извинение? Бързаме..сами, незнайно накъде и без да има причина и не се спираме, дори и при себе си. А някой пее "time is ticking out", а ние продължаваме да си настояваме за нашата си самота. Идва есен, а някъде бях чела една индианска мисъл за сезоните, където тя бе сезонът, през който е време да се обърнем навътре. Хареса ми тази мисъл. Индианците са ги усещали тези неща. Те също са обичали да стоят насаме, но насаме с всичко което ги е заобикаляло, с природата. А ако нас ни е страх да останем насаме със себе си..Какво ще открием там вътре? Дали е уютно и топло или е дори по-студено отколкото навън. Самотата дава ли ни нещо или ни отнема? Често си казваме, че то просто с някои хора не си струва да се общува...Не сме ли зли като определяме така останалите. Не, те също не са длъжни да общуват с нас. Вместо да общуваме наживо пък, се затваряме в тесните си кутийки, наречени жилища и сядаме пред другата кутийка, наречена компютър и общуваме - през океани, граници и пространства. Мислим, че общуваме..мислим, че срещаме искреност..Мислим, че този отсреща, който натиска малките копченца е поне малко искрен и е "приятел". Вместо това пък истинските ни приятели са наблизо, но и не точно до нас...делят ни има няма 100 км, но не ги преминаваме...
А някой продължава да пее I'll have you just the way you are. Ами есента пък си е най-красивия сезон. И дори да си насаме с нея е още по-красиво. Какво по-прекрасно от това да газиш в шумата и да гледаш как капят листата, а някой топъл слънчев лъч да те погали нежно по бузката...