what's up in the head

Интересно какво ли се случва в главите ни...изглежда там има повече движение на мисли и усещания отколкото имаме смелост да покажем на яве... Там ли живеем или навън... Какво е светът около нас освен комбинация от материални и илюзорни обекти възникнали в собствените ни мозъци... Дали можем с мисълта си за нещо да го случваме в "действителност"..и какво изобщо значи "действителност"... Това би трябвало да е нещо, което се случва наяве, но понякога и нещата случващи се в главите ни са толкова реални... Какво ще кажете за сънищата - не са ли те един друг свят, където даваме повече свобода на себе си и на илюзията в главите ни...а в действителност не сме ли вързани като с каишки, затворени в клетки и ограничени до евентуално допустимите постъпки и изразени мисли...

Какъв ли е смисълът на всичко това, на целия ни живот ако не сме наясно с това, което става със самите нас и в самите нас... в главите ни - едно малко пространство, което побира цяла вселена от емоции, спомени, надежди и всякакви мисли, които понякога ни побъркват и просто ги изтласкваме в някой затънтен край на галактиката...но те са там, винаги, едновременно, прескачат една през друга и няма бутон Del...

Един вдъхновяващ филм

Всеки филм на този човек е по особен начин запленяващ - няма как да не те докосне играта му, която винаги е уникална и очарователна (като самия него). От години се опитвам да изгледам всичко, но е важно все пак да ми остане някоя негова непозната роля, за да има какво да ме изненада отново. Може би няма човек, който да не признае таланта му. А самият той ще си остане една от великите личности на нашето време или просто Джони Деп.

Всяка негова роля те запленява по различен начин, но може би най-приказен и най-мечтателен е като Джеймс Бари - човекът написал пиесата за Питър Пан, където самият Джони Деп е едно непораснало момче. Много пъти съм подминавала филма и съм си казвала "Има време" и мисля, че той сам ме намери в най-подходящия момент.

Времето, което прекарах в гледане на филма не спрях да се удивлявам на детето в мен - то искрено се радваше. Припомних си и колко обичах анимационния филм Питър Пан и мисля, че всяко дете не бива да бъде лишавано от подобно вълшебство. Толкова съм благодарна, че като малка имах възможност отново и отново да гледам филмите на Дисни, защото и те са изиграли роля в моето "порастване" (по-точно са съхранили детето у мен).

Но нека се върна на Джеймс - все пак не е лесно да измислиш герой като Питър Пан и то да го представиш на хора, които отдавна са залостили детето у себе си с огромен катинар и са изхвърлили ключа. Историята за случването на пиесата е в основата на филма. Феите развихрят въображението, индианците те тласкат към приключения, а крокодилът тиктака и отмерва времето. Джони Деп е самия Питър Пан - отваря очите ни за цветната страна на живота и ни води в свят отвъд реалния, където никой не пораства.

Neverland не се достига само с помощта на прашеца на Тинкърбел - той е у нас и чака да отключим катинара...

хлад

възможно ли е питам се аз,
топло и студено така да променят човека,
първото обръща го навън,
а второто навътре...

бряг със цвят най-зелен

текст: Стефан Вълдобрев

Сламено поле и една река накрая
там слънцето пече, ето за това мечтая
раница, колело, дъх на сено, дъх на сено
раница и колело, тръгвам пак
come on, come on, към онзи

бряг със цвят най-зелен,
където беше май всеки ден,
там изоставихме смеха
там потъна радостта,
където чака ме пак колело
един далечен бряг и сено
бях изгубил пътя, но
намерих праг пак, имам пред себе си
дом, дом, дом,
пам-парам-па, дом, дом, дом

Дървена веранда, проветрена стая
ти ми се усмихваш, докато приготвям чая,
неоправено легло, дъх на сено, дъх на сено
неоправено легло, тръгвам пак
come on, come on, към онзи
Някъде чудеса, случват се нали
Знам място по-добро
Кажи къде е то...

Бряг със цвят най-зелен,
където беше май всеки ден,
там изоставихме смеха
там потъна радостта,
където чака ме пак колело,
един далечен бряг и сено,
бях изгубил пътя, но
намерих праг пак, имам пред себе си
дом, дом, дом, па-пам-парам..

Истанбул

Там хората наистина живеят. Никой не гледа безразлично към другия и не го подминава без поне да го погледне, а някои дори те заговарят с надеждата да ти продадат нещо. Търговията е в кръвта им, но целта не са парите. Търговия заради самата търговия - просто начин на живот, а и начин на общуване с хора от цял свят.

Там живеят щастливи хора - хранят се с удоволствие, защото храната им е вкусна, пият чай по цял ден от малки красиви чашки пак с удоволствие, защото не бързат за никъде. Никой не изглежда разтревожен или нещастен, всеки се усмихва.

В този град има от всичко по малко - както каза един приятел от Турция - Истанбул е като супа - има си и сол и всякакви други подправки и съставки.

Слънцето и само то...

Пролетта е преобразяващ сезон. Всички го обичаме и нямаме търпение да дойде и да ни докосне - да се пробудим, да излезем от топлото вкъщи, да се влюбим, да приемем енергията и топлината навън. И всичко това за мен има една обяснение - Слънцето. То ни прави щастливи и влюбени не в някой, а в самия живот. Чувствата ни се прераждат всяка пролет. Готови сме да забравим вскичко изминало и старо и да се впуснем в новото - да живеем наново...Слънцето неслучайно е Бог за много народи. То кара всичко да се пробужда, да расте, да бръмчи и чурулика. И ние хората като всяка мъничка бубулечица сме му подвластни и зависим от него. Настроенията ни се менят със скоростта на преминаващите пред Него облаци. Ту огряваме с лъчите си, ту потъваме в сянката на меланхолията си. Иска ни се да сме по-близо до него и като гущерчета излазваме на скалите, хълмовете и планините, защото то ни стопля и зарежда. Дава ни сила да продължим напред...

tattoo

Какво е да си направиш тату? Боли ли? Защо си го причиняваме?

Първият път е любопитство, няма страх..сядаш и когато чуеш машинката спираш да мислиш какво точно ще си рисуваш...любопитно ти е, че не боли толкова, колкото си си мислел..да ти правят зъб боли повече, а и жените знаят какво е силна болка. Добре де, но първият не ти стига...почваш да мислиш за втори. Мислиш го по-дълго, искаш да е нещо специално, красиво, за което "няма да съжеляваш". Истината е, че никога не съжеляваш (освен ако например си татуираш пречупен кръст, как някой обезглавява турчин или нещо подобно скинарско и след някоя друга година си промениш наклонностите към агресия). Някои казват, че си съсипваш кожата - все пак си правиш рана. НЕ съм съгласна - раната боли, но заздравява, а и кожата изглежда много по красива ако е покрита с нещо красиво.

Болката! Има я, не казвам, че я няма. Страхът също се появява понякога (може следващото боцкане да е по-силно от това), но и какви ли не мисли ти минават през часовете докато човекът с машинката "бачка" (иска ти се и за него да не е само бачкане, а нещо специално, както е за теб). Идва моментът, в който осъзнаваш, че болката ти е приятна, изпитваш удоволствие от нея..дори ти е по-неприятно схващането в крайниците от многото стоене.

Да, осъзнаваш, че има нещо мазохистично във всеки от нас. Понякога се проявява физически, а по-често емоционално. Хубаво ти е да ти е гадно..ако не беше така, нямаше все да избираш най-трудния път, най-невъзможната любов, най-тежкия избор...явно сме мазохисти, а някои са и садисти (все пак трябва да има хора, които да искат да дупчат другите..не е достатъчно само да рисуваш хубаво:)...Така че страшното е не, че като станеш баба и ти увисне кожата, този татус дето си си го направил от глупост на младини ще я загрози още повече...няма как да стане по-грозно..страшното е, че може да се пристрастиш към болката...