Love is all...

Това се пее в една песен на Cranberries..пее се също time is ticking out, а аз просто искам да кажа нещо на някого. Вярвам, че самотата е една от неизличимите болести на нашия век.От нея хората страдат, но пък им е и толкова приятна понякога. Тя често е желана, а не внезапно заразила ни. Защо? Не знам, а знае ли някой...Вечно се извиняваме с неща от сорта "Имам нужда да остана сама" или пък "В такъв период съм" или пък въобще не си търсим извинение. На кой ли пък му е потрябвало нашето извинение? Бързаме..сами, незнайно накъде и без да има причина и не се спираме, дори и при себе си. А някой пее "time is ticking out", а ние продължаваме да си настояваме за нашата си самота. Идва есен, а някъде бях чела една индианска мисъл за сезоните, където тя бе сезонът, през който е време да се обърнем навътре. Хареса ми тази мисъл. Индианците са ги усещали тези неща. Те също са обичали да стоят насаме, но насаме с всичко което ги е заобикаляло, с природата. А ако нас ни е страх да останем насаме със себе си..Какво ще открием там вътре? Дали е уютно и топло или е дори по-студено отколкото навън. Самотата дава ли ни нещо или ни отнема? Често си казваме, че то просто с някои хора не си струва да се общува...Не сме ли зли като определяме така останалите. Не, те също не са длъжни да общуват с нас. Вместо да общуваме наживо пък, се затваряме в тесните си кутийки, наречени жилища и сядаме пред другата кутийка, наречена компютър и общуваме - през океани, граници и пространства. Мислим, че общуваме..мислим, че срещаме искреност..Мислим, че този отсреща, който натиска малките копченца е поне малко искрен и е "приятел". Вместо това пък истинските ни приятели са наблизо, но и не точно до нас...делят ни има няма 100 км, но не ги преминаваме...
А някой продължава да пее I'll have you just the way you are. Ами есента пък си е най-красивия сезон. И дори да си насаме с нея е още по-красиво. Какво по-прекрасно от това да газиш в шумата и да гледаш как капят листата, а някой топъл слънчев лъч да те погали нежно по бузката...